Винаги съм обичал да посещавам нови места, а за щастие работата ми е била свързана с пътуване. През последните 8 години работих на круизен кораб, където част от задълженията ми бяха да придружавам туристите при посещението им до познати и не толкова познати кътчета в Европа.

Европа е приказно красива и всяка една държава има свой собствен чар, но има места, които колкото и пъти да посетиш, сякаш е за първи път, защото преоткриваш не само нови неща, но най-вече себе си. Едно от тези места, за мен, е Унгария. И докато за повечето туристи Унгария се свързва само с посещението на няколко архитектурни забележителности в Будапеща, разходка край брега на река Дунав или чаша хубаво вино в местен ресторант, то за истинските търсачи, Унгария може да предложи много повече.

Популярен не само сред туристите, но най-вече сред местните, е централният пазар Központi Vásárcsarnok, който се намира до моста „Свобода“, над река Дунав. Построен през 1896 г., той е най-старият и най-голям пазар в Будапеща, а архитектурата му определено прави впечатление. Двете световни войни нанасят тежки поражения върху него, но след реконструкцията му през 1994 година, той не спира да привлича посетители. Продукцията, която се предлага вътре, е основно от местни производители, като варира от различни видове меса, млечни продукти, подправки и зеленчуци. А тези зеленчуци ухаят на слънце и аромата им се усеща далеч преди човек да достигне до щандовете които ги предлагат. Вкусът им е истински, както в българските селски градини. Първото нещо което си казах беше: „Тук мирише на България. Тук се чувствам толкова у дома“. И нямаше път, в който да посетя Будапеща и да не си купя някой пресен зеленчук с аромат на слънце от местните търговци. Така и не си зададох въпроса, защо храната е толкова вкусна и така напомня за дома, но чувството остана!

Другото място, което обикнах и за което искам да ви разкажа, е Музеят на народното изкуство в град Калоча (Kalocsa), на 140 километра от Будапеща - един от най-старите градове и основен религиозен център в Унгария. Тук са изложени бродирани народни носии, които много напомнят на българските. Има на показ и много сушен червен пипер, което подсказва колко е важна тази култура за региона. Калоча е известен с необятните си полета с насаждения от този зеленчук, а годишния фестивал на пипера през есента събира многобройни посетители от цяла Унгария и други страни. И тук отново усетих онзи аромат, който ме пренесе у дома, в България, но този път вече се запитах как е възможно Унгарците да са толкова добри градинари! Как може да са превърнали червения пипер в национален символ, а плодовете и зеленчуците им да са толкова вкусни?

И не след дълго намерих отговора, а той бе „България“, или по - точно Българските градинари, които са предали знанията си назад през вековете и са научили Унгарците на градинарство и зеленчукопроизводство.

И ето, лека полека, нещата започнаха да си идват на място. Отваряйки сайта на Министерството на външните работи, разбирам, че в квартал Бекашмедьер-Обуда (Óbuda-Békásmegyer) в Будапеща е открит паметник - „Българската чешма“, който е издигнат на мястото където в миналото е имало българска градина и българските градинари са предлагали своята продукция. Но това далеч не е всичко. Българите са и тези, които привнасят патладжана като култура в Унгария. А заради приносът на нашите градинари към развитието на земеделието, в 14-ти район на Будапеща има улици, които се казват „Български градинар“ (Bolgárkertész utca) и „Чушка“ (Bors utca), а на улица „Патладжан“ ( Padlizsán utca) е изграден  паментик-чешма, където са изобразени български градинар със съпругата и детето му.

Различни източници твърдят, че българи се заселват масово в Унгария в края на 18-и и началото на 19-и век. Тогава те започнали да обработват общински земи. През 1799 г. братя Накови, отварят първото българско земеделско училище в страната. Първоначално то стартирало само с 5 ученици. Ето какво казва в интервю за Българското Национално Радио Алекси Андонов, чийто дядо е бил български градинар в Унгария:

„В Унгария, в края на XIX век, зеленчукопроизводството е било доста слабо и неразвито. Земеделието също по принцип е било много зависимо от времето. Ако вали дъжд, има добра реколта. Когато идват българските градинари, те вкарват изцяло нови технологии с поливане и с това нещо донякъде монополизират пазара на зеленчуци в Унгария след Втората световна война, когато има много глад. Българите, общо взето, спасяват Будапеща от глад. Тогава, като признание от унгарската община, получават мястото за културния дом, където е изграден сега. Общо взето, много неща са дали българите на Унгария“.

На 18 април 2016 година в Унгарския културен институт в София е прожектиран филма на Сузане Короши "Плодородни градове". Част от филма ни запознава с българските градинари, живеещи в Унгария от близо 150 години. Отглежданите от тях зеленчуци до началото на 80-те години на миналия век били без химически пестициди.

И ето, че днес, все повече хора отново обръщат поглед назад и си задават въпроса „как мога да отгледам чиста храна, без пестициди?“. Как мога да оставя след себе си един по-добър свят? А отговорът е пред очите ни - като почерпим от опита на дедите ни - старите български градинари, които учеха света на чисто земеделие.

Автор: Петър Петров, Ръководител „Образователни дейности и събития“, Фондация Ботаника Лайф

Използвани източници:

Личен опит и впечатления, посещавайки Унгария над 70 пъти.

https://www.mfa.bg/embassies/hungary/news/29918/, ползван на 26.01.2022.

Откриване и освещаване на Българска чешма в Обуда

https://bnr.bg/horizont/post/101134405/v-ungaria-uvajavat-balgarite /, ползван на 26.01.2022.

Българите в Унгария се чувстват уважавани и се гордеят с произхода си

https://agrozona.bg/balgarskite-gradini-venets-okolo-budapeshta-2/, ползван на 26.01.2022.

Българските градини – венец около Будапеща

Още по темата: "Българската следа в зеленчукопроизводството на Европа"